Молебен за любов

Author: genoveva  //  Category: Поезия

И понеже животът е кратък,

а дълга е главната улица…

Валери Станков

И ПОНЕЖЕ бордюрът
на моята улица свърши,
ще приседна до теб
и потно око ще избърша.
А след мен куца моята сянка –
и гладна, и гола, и боса.
Посрещни ме, поете!
Три бири в полата си нося!
Хайде, наздраве! – за слепия,
дето не ме послуша
и подире ми
истини мери с бордюра,
и окото ми проси…
И налучкал живота,
вече тънев моите дири до гуша!
Ще приседна до теб
със задъхана пазва.
Три акорда в душата си нося.
Пък нека ония с китарите казват,
че била съм със гамите „боса“ !
От дъха си ще дам – да отпиеш.
Три глътчици само – гратис!
Три въздишки за песен ми стигат.

Ах, този топъл бордюр…

Ослепя ми животът намигнал.

КОГАТО ТЕ ОТКРИХ,
препънах се
в измамния ти вятър,

изтекох си очите –

да те гасна.
Преплувах
подивялото ти лято,
във теб се преродих,
но не пораснах.
А после
се опитах да се слея
с греха ти пърхащ
в залеза на дните.
Завърза ме с прегръдка.
Как более
сълзата в мене ,
че не те доскитах.

МОЛЕБЕН ЗА ЛЮБОВ

Позна ли ме?! Очите ни се спряха

и звънна в мене спомен в скъп обков:

целувка първа под дъждовна стряха,

и първо обяснение – в любов.

Дъждецът тих молитвено шептеше

и капките ме връщаха в небето,

когато с тръпни устни ги ловеше

по устните, под малката барета.

И молех, скрита в синьото поднебие,

да ни затрупат облаци от дъжд,

ревниво криех цветето от тебе

и грееха в съня жена и мъж…

И днес ръми, но под житейска стряха

един чадър ни скри. До теб седя.

Не ме позна. Любови заваляха,

но нямаше от мене и следа.

Притихнала под евтини монети,

съзрях една, потънала в ръжда.

Напразно търсех в теб момче, което

с целувките изпиваше дъжда.

Кафето бях забравила да пия.

На устните цареше пустота…

Помоли за цигари и ракия

и кафенето в миг ме завъртя.

Пияна първа обич без огнище

и рестото – разсипан благослов –

на масата оставих. Друго… нищо.

А във дъжда –  молебен за любов.

ПО ОБЕД

Закрещяха балконите:

– Вижте, колко изкусно

двама долу по обед

правят сандвич от устни!

Бавно златния мед

той събира под блузата.

Тя му е луд късмет

и… поредно охлузване.

И мъзга за живот

на талази потича…

Тук, пред жилищен вход

Любовта се съблича.

И колата е дом,

и е точно за двама.

Нито спукан балон,

нито клаксон е драма.

Мобифон в асинхрон
спира щура вечеря.
А от другия дом
самотата трепери.
Умореното слънце
своя обед сънува.
А балконите шепнат:

– Хайде да се целуваме!

ЖРЕБЕЦЪТ

Един жребец със огнени копита

рие срещу мен и се опитва

да прегази крехките ми чувства.

Нахраних го с илюзии зелени,

добавих стръкче лудо нетърпение,

с устните си – глътчица копнеж.

В очите му безброй звезди запалих,

научих го да бяга с мене в тръс.

Много скоро ще го оседлая

и ще стане страшен земетръс!

Виждам как покорно коленичи,

ако го яхна, ще ме отнесе.

Но питам се, дали ще ме обича,

ако в чужди двор се напасе…

Не знае той, че зобницата пълна

е капан, за свободата – пъкъл,

щом с юздите впрегне го жената

и  окови спънат му съдбата.

Припомних му, че е домашен кон

и го отпратих да ми гони вятъра.

В ОНАЗИ НОЩ,

когато нозете ми,

по стълбите задъхани,

превърна бавно

в пътища на пръстите…

Когато

дрехите се разлетяха

и те пребродиха

неистово ръцете ми…

Когато златен

от косите ми,

потъна в храма

на бездънния ми поглед…

Когато бавно

те изпивах с устни,

преди да те изпепеля

с „Обичам те”,

ти ме превърна

в пясъчен часовник.

В онази нощ, когато

с дива ревност

онемя пред голото ми тяло

огледалото,

Господи,

повярвах,

че съм хубава.

ПРОГЛЕДНАХ СЕ,

в небето ти заплувала,

и други светове

сега ме давят.
Съсипващото

залезно сбогуване
във мен изсипа

вулканична лава.
След тебе Дунава

към извори се връща,
китарата

се поболя във себе си…
Не мога

да остана същата.
Животът

иронично ми се плези,
че кръпките успя

да ми разнищи
и вятър днес

продънва сетивата.
Пробойни

във очите си зазиждам.
И…не ми се връща на Земята.

ИЗСВИРИ МЕ!

Като за последно.

В трелите на птици

повтори ме!

Спри на оня

серпантинен път

от перцето

след дъжда проливен.

Изсвири ме!

Нека съм адажио.

Ще се стичам –

капка за живот –

ще прониквам

и ще давам корени.

А пък после…

нека се повторим.

НЕ ГО ОБИЧАМ този сняг,

затрупал същността ми

и жаждата да се отключа цялата,

а ти да си единствен посетител.

Не го обичам

този сняг, озъбил разума,

от който болката до болка вие

а крачките назад са безметежни.

Когато се разграждам в тиха нежност,

не го обичам този пенест сняг,

изпрал до бяло старите любови –

реликти сред хербарии от чувства

в ровините, нарязали лицето ми –

за спомен от навеи вледенени.

Не го обичам този сняг без тебе.

Искам онзи сняг,

заблъскал лудо прага ми,

когато – стенещ пътник закъснял –

жигосваш с устни крехкото ми тяло.

Искам го – като постеля бяла

на две луни, превърнали го в извор,

като пчела в косите ми напролет,

примамена в пътеките от пръсти.

Искам онзи сняг, във който

живота жилещ да посрещам – р̀атница,

разтапяща се в свойта безметежност,

и ураганна, в тебе да се свърша.

Кога ще завали отново?

СПОДЕЛЕНО

Някак си необичайно дръзка,

се превърнах в център на цунами.

С девет бала обич в мен се пръска,

бяла нежност стапя мисълта ми,

плъзва в сетивата ми магично

и пристъпям в ореол на святост.

Просто да не вярваш – пак обичам!

Поглед ме превърна в прах от злато

и китарен звън превзе съня ми,

разтопи ме с устни без остатък,

пеят във душите ни камбани,

дните с него са безумно кратки.

С ласките ни земетръсно ложе

днес побърква двадесет етажа.

Никога не казвай, че не може

някой със любов да те накаже.

И летим, и факелно изгарят

в песните ни болка и несрета.

Ако видиш бард на тротоара,

остави любов вместо монета.

ЧЕТКА ПОТОПИХ

във жаждата,

с която те събличам.

А после…

с трепета на устните,

на тялото със лудостта

и стон на арфа

ще размеся чувствата,

ще наслоявам фибри…

Мозайка от очите

ще добавя…

Вричане

в палитрата ми няма,

то разводнява

и погубва крясъка

от сливане измамно…

Когато

се наситя да те имам,

ще онемееш,

че си нарисуван.

НЕНАСИТНА СЪМ

да те рисувам.

Отново четката

във жажда потопих.

Жаравата

ми изгори платното.

И вместо две очи

прозира неизвестност.

Запазих само

ъглите в душата

и ги скрепих –

с въглени и писък.

ЦЕЛУВАМ ТЕ.

Със звън

от всеки ъгъл

денят се буди

с влюбени очи.

Постелята вибрира

до полуда,

телата ни поглъща

и крещи…

Солено чувство

бавно се търкулва,

отмерва с ритъм

късната вина.

И се задъхва

дългото пътуване

в очите

на препускаща жена.

СЛЕД ТЕБ

Асансьорът – озъбено куче –

с гръм и трясък те скри.

Онемях.

Още имам какво да науча,

щом градушката в мен заваля

и покълнали ласки прекърши,

и наказа ме – с късчета лед.

Късно е да съм тъжна –

рано било за късмет.

Някой го върза на възли

и открадна свалени звезди.

Разпиля се поредният пъзел.

Ясна нощ…

От луната вали.

УРОК ПО ИСТОРИЯ

Тук всяко утро слънцето разсича

с меча на Асеновци изкусно,

в извивките на Осъма изтича,

преди над люляците да препусне.

Камбаната понася своя жребий

и ми припомня тайните вечери –

Апостолът с апостоли е мерил

и вяра, и любов – за ново време.

Че ако тук Вароша те е крила –

над сгушените стрехи ръст изправяш.

Най-сетне, Дяконе, от отчето изтрихме

лъжлив позор и отредихме слава.

Когато вечер слънцето целуне

смирено меча, крепостта, а после

потъне зад скалите, аз сънувам

пореден зов на рог – победоносен.

И слязла край реката златокоса,

пристъпям към жребеца на Асена.

Една Анаста – падам на колене,

а в менците си свободата нося.

У ДОМА

Стихнаха градини и къщя,

птиците се сгушиха в гнездата.

Добър вечер! Пак съм у дома.

Мама ме посреща под асмата.

Суша е, а дъжд от две очи

заваля и погледът й тъне.

Не, не казвай нищо, замълчи!

Тъй прегърнати ще си осъмнем.

Кучето ме гледа онемяло,

та нали на тате аз приличам.

Бавно, бавно лапа ми подава,

близва ме и мълком коленичи.

Тихо, примирено поглед свела,

в есенната шума ще нагазя.

Сигурна съм, че отнейде гледа

тате и духът му ще ни пази.

Покривът на къщата е плакал,

стискат зъби старите греди,

нежен спомен в бабината ракла

е заключил детските ми дни.

Снопче билки в собата царува

от поляните на мойта младост.

Докато съм жива, ще сънувам

две очи, жадуващи за радост.

НА ДЕЦАТА МИ

Соли снегът в очите ми, соли
и току кръвното се покатери.
И в костите артритът преболи,
треперя уж от студ, но е от нерви.
И заприличах на една кобила,
до вчера ползвана като впрегатен кон.
Какво, че нов чул са ми подарили,
когато си оставам без подслон.
И зимите, ги уча да посрещат,
но те ги подминават на инат.
Едно е да си със смъртта на среща,
а друго е да си безумно млад.
А някъде, във сънищата цвили
един жребец. И рие, и пръхти…
И без юзди нозете ще подвия,
но все по-силно ритам отпреди.
А ако трябва дом да си изровя,
ще се помоля, нека е наесен.
И между конете има хора.
А уморен кон да си – не е лесно.

ЕСЕННО

Пера от птици

пална ранен сняг.

Горнякът

във усоите засвири.

Прегръщам се

и не усещам как

осиротяло лято

в мен се свира.

Ту свита на кълбо,

като след грях,

ту разпната

по тръни и бодили,

душата

на плашилото съзрях

как изпищя

и хукна по баира.

Сред пазвите сиротни

на асмите

капчукът оголя

и се изплака.

Едно щурче

на прага кротко пита,

ще отделя ли пак

от своя залък.

НЕБЕСНА ГАРА

Една жена отлита

и се връща –

да го нахрани и напие

с обич.

Студено е

след краткото прегръщане

и невъзможно

да желае повече…

Един от пътниците

все остава долу

и жажда ненаситна

все го мъчи,

и глад за обич –

тегнещо олово –

покой не дава,

и го прави злъчен…

Все по-нагоре

два живота тичат.

Ще отброяват,

докато се спрат

Обичах те

и Още те обичам

в небесна гара –

дом на кръстопът.

Луна за двама

Author: genoveva  //  Category: Поезия

АЗ СЪМ

Вятър ревнивец е спуснал резето,
злорадо тръби във комина.
Сгушена капка в перце от врабчето,
аз съм твоята Нова година.

Аз съм онази луна, със която
танц по ръба на живота си струва
и осъмваш – щурец в оркестър на лятото.
Колко такива луни си сънувал?

По лицето ти пръснах гердан. Ах, сълзите…
…бавно събираш със устни.
Тази нощ как съм влязла при тебе, не питай.
Изпий ме, преди да ме пуснеш.

СТРУВА СИ

Струва си, струва, с поглед лъжовен
да ме омотаеш в паяжина мъжка.
Струва си, струва, да ми станеш спомен.
Да се поизгубим, ей тъй, без задръжки!
Струва си, струва, без път, със отбивка
колата семейна да я прекатурим.
С дъх да ме отвиваш, с дъх да те завивам,
да се блъскат в нас житейските бури.
С устни да заплиташ коси разпилени.
Сън да те не хваща ни нощем, ни денем!
А след нас да лаят сто псета в махалата.
Хич да не ти пука! Всички са рогати!
Дори си струва само с очи да ме изпратиш,
докато се стапям в улични обятия.
Всичко си струва, щом помислиш само,
че утре ще станем прашинки от вятъра.
Струва си, струва!

БЯЛА ПРИКАЗКА.

В бяла гора

луната разля

бяло злато.

Бързаш!

По моите хълмове

трудно се тича.

С устни

попиваш

лунния прах,

натежаваш,

изтичаш…

Върху белия сняг

две луни

във една.

И пулсиращо

бяло

затишие.

ЗАКЪСНЯЛА СРЕЩА

Неиздържал, юздите си изпусна
животецът ми, закопнял за ласка.
Телата ни преплетени изкусно
захвърлиха житейските си маски.
И стоплено от жарките ти устни,
не издържа и се пропука утрото.
Любовите ми – мигове изпуснати –
днес пърхат на прозореца и гукат.
Лицето ти и погледът… Тревожно
стрелките на посоките обричат
срещите на изход невъзможен.
Сърцето се взриви. И се затичах.
А някакъв стрелочник неразумен
всичките семафори е пуснал.
За твоя влак житейски ще е трудно
обратно да препусне. И е пусто…
Любови, ах, любовите по гарите
ми махат изоставени за сбогом.
Любови, ах, любовите ми, старите,
са натежали във очите ми тревоги.

ИМАМ ТЕ

Имам те, имам, стари приятелю!
Животът ми с теб е години без зима.
Може да го изгубя най-неочаквано,
но и на оня свят, знам, ще те имам.

Ще изтръскам на прага грижите.
Усните не знаят умора.
Стига ми само огън в камината
и вратата за мен да отвориш.

И заровила пръсти в косите ти,
жадна, очите ще пия.
И като в бяла магия
дълго ще шепна: обичам те.

Обич не свършва, приятелю,
а до тебе сънят ми свърши.
Казват, бреза съм изваяна…
Искам само ти да я скършиш!

Път и години какво са?
Времето с тебе е спряло.
После, след всяка раздяла
Кръста по-лесно се носи.

Гнездо от обич

Author: genoveva  //  Category: Поезия

В очакване

„Позвъни, обади се, любов!“
Д. Дамянов

Най-дълъг за мен е мигът,
когато очаквам да чуя гласа ти.
Обхваща ме паника луда,
че от някакви жици
радостта ми зависи.
Обади се, любов, обади се!
Десет цифри в кръг се въртят
и код определя моите чувства.
Код на град, на адрес, телефон…
Програмиран живот.
Всеки ден изтича по схема.
И върти се животът, върти се.
А там, някъде в мен
тревожен сигнал на сърцето напомня,
че липсва му обич човешка.
И отново се питам къде си?
Ще се радвам дори ако някой
ми звънне „погрешка“.
Не, не мога без теб!
Позвъни, обади се!

Потърси ме

Потърси ме! Потънал в умора,
спи градът, зад прозорците скрит.
Пожелай ме! Мълчи телефона.
Може би си за нещо сърдит…

И разбирам, че много отдавна
с тишината живея сама.
И единствено скитникът вятър
тази нощ ми е гост у дома.

Пак извива вихрушка във мене.
Не, не мога, не искам да спя.
Ще се моля за теб на колене.
Позвъни! Пожелай ме! Ела!

Звездна обич

Ще ти бъда по пътя зорница.
Престани да се луташ бездомен.
Тази нощ съм ти гостенка птица.
Забрави, че дърво си без корен!

Ще захвърля морала на прага –
остаряла, прокъсната риза.
Ще се втурна, любов закопняла,
ще забравя за свян и капризи.

С крило от обич ще те завия.
Времето люлка ще ни оплита.
С биле греховно ще те опия.
Сватбен марш ще ни свирят щурците.

И щом първи петлите ревниво
ни отворят за нов ден очите,
ще съм сигурна, че само ние
сме били тази нощ при звездите.

Между другото

Бързаш да ме имаш между другите.
Между обеда и вечерята.
Между желаните и нежеланите.
Като една от изневерите.
Между днес и утре.
Но само за днес, не за утре.
А забравяш истината стара:
слънцето не всякъде огрява
със еднаква сила.
Не, не мога слънце да ти стана.
Ти не ме очаквай с утрото.
Не искам да съм твоя между другото.

Дъждът съблича птиците

Author: genoveva  //  Category: Поезия

ПРОЛЕТНО НАСТРОЕНИЕ

Непослушното слънце
с устни съблича
снежната горска кожа.
В преспите сгушен
пътят е спрял на завоя.
По-нататък не може…
Настъпва грехът.
И… отново съм твоя.
Плъзва змийското тяло,
целува адамова ябълка.
Стъклата премрежва дихание,
слънчеви зайчета
устни преплитат.
Като пчелата
открадната обич отпивам.
Прераждам се.
Литвам.
Пътят пред мен затича.

ДЪЖД

Градът прихлупи мократа си шапка.

Запалените улични гердани

се пръснаха в дъждовния оркестър.

Под блузата припява песента ми

и в ритъма и стъпките потракват.

На кестените под чадъра пъстър

очите ми танцуват във очакване

да дойдеш и с дъха си да изпиеш

мънистата дъждовни от ресниците.

Ще ме прегърнеш. После ще избягаме.

Знаеш ли, дъждът съблича птиците.

ЖЕНА СЪМ

Отпивай ме.
Бавно.
На глътки.
Първата
ще загорчи.
Казваш –
позната тръпка,
а притваряш
отровен очи.

Изпивай ме.
Бавно.
По глътка.
Нежно.
Ще те опаря.
Стапям те.
Стъпка
по стъпка.
Сетивата
изгарят.

Пресуши ме!
С дъха си.
До капка.
И дъжд,
и отрова,
и жар съм.
Капана
на пръстите
щраква.
Била съм
в съня ти.
…И пак съм.

ЗАВРЪЩАНЕ

Дави ме свежест.
Изпраните облаци съхнат,
защипани с птичи криле.
Над мене – изпрано небе.
И дъга над изпрания град.
Не една, а са две.
И жената под тях
става два пъти мъж!
А очите ми – извори –
двойно големи,
двойно солени
подир топлия
северен дъжд.

Дъгите се пръскат
в изпраните ниви.
Събирам ги, вплитам
в косите ревниво
и търся следи
от безгрижното детство.
А залезът сипе
жарта си над хълма.
Там още ме чакат
дедите безмълвни.
Обещах и се върнах.
Уморена. Безпътна.
Дъжд от очите
до кости ме мокри.
Подслони ме, мамо,
под стария покрив!
Още съм твоето
мъжко момиче.
Колко много до теб
пътят днес криволичи…
Колко път, боже,
до последната гара!
Укор в очите на тате
ме парва.
И няма последно завръщане.
Няма!
Само изпрани очи
и надежди – до бяло.
Не постилай
за двама,
мамо!

МАЙЧИЦЕ

Ти ме имаш все още за малко дете.
Аз те имам все още за млада.
Но препъват годините болни нозе
и за тялото няма пощада.
Все по-надолу те тегли земята
и макар, че замесваш с под хляба,
все по-мъничка ставаш – в отплата.
Нима толкова много и трябваш?
Натежават ръцете ти. Съхнещи вейки
моите длани докосват.
Непослушно по пода брашното разсипват,
все по-трудно пътеките просват…
Бездънни, очите изпират в очакване
с бели надежди солените нощи.
В съня ти тревожен с писък отнякъде
пилци напомнят, че липсваш им още.
По-сладък е хляба от твоята нива
и гроздето – бисерно в твойте ръце.
Мъничка моя, нека дълго те има! –
моли се твойто голямо дете.

НА КРЪСТОВА ГОРА

Тук звезди на ята са накацали в клоните.
Тишина. Даже изворът спи.
А тълпи богомолци спират дъх пред иконите,
че Земята е болна, кърви…
Ненаситната. Бедната. Всичко поглъща.
Болка. Вик. И… човек се роди.
Своя път извървял, пак във нея се връща.
Прах и вятър. И дъжд от звезди.
С Богородичен шепот тук чудото търсят.
Кръст Господен в очите гори.
Тук сакати прохождат в молитвени сълзи,
тук и немият думи мълви…
Тишината край спящите стъпва на пръсти.
Във огньовете гаснат съдби.
Само щурците все още се кръстят.
За Земята.
А Господ… мълчи.