Молебен за любов

Author: genoveva  //  Category: Поезия

И понеже животът е кратък,

а дълга е главната улица…

Валери Станков

И ПОНЕЖЕ бордюрът
на моята улица свърши,
ще приседна до теб
и потно око ще избърша.
А след мен куца моята сянка –
и гладна, и гола, и боса.
Посрещни ме, поете!
Три бири в полата си нося!
Хайде, наздраве! – за слепия,
дето не ме послуша
и подире ми
истини мери с бордюра,
и окото ми проси…
И налучкал живота,
вече тънев моите дири до гуша!
Ще приседна до теб
със задъхана пазва.
Три акорда в душата си нося.
Пък нека ония с китарите казват,
че била съм със гамите „боса“ !
От дъха си ще дам – да отпиеш.
Три глътчици само – гратис!
Три въздишки за песен ми стигат.

Ах, този топъл бордюр…

Ослепя ми животът намигнал.

КОГАТО ТЕ ОТКРИХ,
препънах се
в измамния ти вятър,

изтекох си очите –

да те гасна.
Преплувах
подивялото ти лято,
във теб се преродих,
но не пораснах.
А после
се опитах да се слея
с греха ти пърхащ
в залеза на дните.
Завърза ме с прегръдка.
Как более
сълзата в мене ,
че не те доскитах.

МОЛЕБЕН ЗА ЛЮБОВ

Позна ли ме?! Очите ни се спряха

и звънна в мене спомен в скъп обков:

целувка първа под дъждовна стряха,

и първо обяснение – в любов.

Дъждецът тих молитвено шептеше

и капките ме връщаха в небето,

когато с тръпни устни ги ловеше

по устните, под малката барета.

И молех, скрита в синьото поднебие,

да ни затрупат облаци от дъжд,

ревниво криех цветето от тебе

и грееха в съня жена и мъж…

И днес ръми, но под житейска стряха

един чадър ни скри. До теб седя.

Не ме позна. Любови заваляха,

но нямаше от мене и следа.

Притихнала под евтини монети,

съзрях една, потънала в ръжда.

Напразно търсех в теб момче, което

с целувките изпиваше дъжда.

Кафето бях забравила да пия.

На устните цареше пустота…

Помоли за цигари и ракия

и кафенето в миг ме завъртя.

Пияна първа обич без огнище

и рестото – разсипан благослов –

на масата оставих. Друго… нищо.

А във дъжда –  молебен за любов.

ПО ОБЕД

Закрещяха балконите:

– Вижте, колко изкусно

двама долу по обед

правят сандвич от устни!

Бавно златния мед

той събира под блузата.

Тя му е луд късмет

и… поредно охлузване.

И мъзга за живот

на талази потича…

Тук, пред жилищен вход

Любовта се съблича.

И колата е дом,

и е точно за двама.

Нито спукан балон,

нито клаксон е драма.

Мобифон в асинхрон
спира щура вечеря.
А от другия дом
самотата трепери.
Умореното слънце
своя обед сънува.
А балконите шепнат:

– Хайде да се целуваме!

ЖРЕБЕЦЪТ

Един жребец със огнени копита

рие срещу мен и се опитва

да прегази крехките ми чувства.

Нахраних го с илюзии зелени,

добавих стръкче лудо нетърпение,

с устните си – глътчица копнеж.

В очите му безброй звезди запалих,

научих го да бяга с мене в тръс.

Много скоро ще го оседлая

и ще стане страшен земетръс!

Виждам как покорно коленичи,

ако го яхна, ще ме отнесе.

Но питам се, дали ще ме обича,

ако в чужди двор се напасе…

Не знае той, че зобницата пълна

е капан, за свободата – пъкъл,

щом с юздите впрегне го жената

и  окови спънат му съдбата.

Припомних му, че е домашен кон

и го отпратих да ми гони вятъра.

В ОНАЗИ НОЩ,

когато нозете ми,

по стълбите задъхани,

превърна бавно

в пътища на пръстите…

Когато

дрехите се разлетяха

и те пребродиха

неистово ръцете ми…

Когато златен

от косите ми,

потъна в храма

на бездънния ми поглед…

Когато бавно

те изпивах с устни,

преди да те изпепеля

с „Обичам те”,

ти ме превърна

в пясъчен часовник.

В онази нощ, когато

с дива ревност

онемя пред голото ми тяло

огледалото,

Господи,

повярвах,

че съм хубава.

ПРОГЛЕДНАХ СЕ,

в небето ти заплувала,

и други светове

сега ме давят.
Съсипващото

залезно сбогуване
във мен изсипа

вулканична лава.
След тебе Дунава

към извори се връща,
китарата

се поболя във себе си…
Не мога

да остана същата.
Животът

иронично ми се плези,
че кръпките успя

да ми разнищи
и вятър днес

продънва сетивата.
Пробойни

във очите си зазиждам.
И…не ми се връща на Земята.

ИЗСВИРИ МЕ!

Като за последно.

В трелите на птици

повтори ме!

Спри на оня

серпантинен път

от перцето

след дъжда проливен.

Изсвири ме!

Нека съм адажио.

Ще се стичам –

капка за живот –

ще прониквам

и ще давам корени.

А пък после…

нека се повторим.

НЕ ГО ОБИЧАМ този сняг,

затрупал същността ми

и жаждата да се отключа цялата,

а ти да си единствен посетител.

Не го обичам

този сняг, озъбил разума,

от който болката до болка вие

а крачките назад са безметежни.

Когато се разграждам в тиха нежност,

не го обичам този пенест сняг,

изпрал до бяло старите любови –

реликти сред хербарии от чувства

в ровините, нарязали лицето ми –

за спомен от навеи вледенени.

Не го обичам този сняг без тебе.

Искам онзи сняг,

заблъскал лудо прага ми,

когато – стенещ пътник закъснял –

жигосваш с устни крехкото ми тяло.

Искам го – като постеля бяла

на две луни, превърнали го в извор,

като пчела в косите ми напролет,

примамена в пътеките от пръсти.

Искам онзи сняг, във който

живота жилещ да посрещам – р̀атница,

разтапяща се в свойта безметежност,

и ураганна, в тебе да се свърша.

Кога ще завали отново?

СПОДЕЛЕНО

Някак си необичайно дръзка,

се превърнах в център на цунами.

С девет бала обич в мен се пръска,

бяла нежност стапя мисълта ми,

плъзва в сетивата ми магично

и пристъпям в ореол на святост.

Просто да не вярваш – пак обичам!

Поглед ме превърна в прах от злато

и китарен звън превзе съня ми,

разтопи ме с устни без остатък,

пеят във душите ни камбани,

дните с него са безумно кратки.

С ласките ни земетръсно ложе

днес побърква двадесет етажа.

Никога не казвай, че не може

някой със любов да те накаже.

И летим, и факелно изгарят

в песните ни болка и несрета.

Ако видиш бард на тротоара,

остави любов вместо монета.

ЧЕТКА ПОТОПИХ

във жаждата,

с която те събличам.

А после…

с трепета на устните,

на тялото със лудостта

и стон на арфа

ще размеся чувствата,

ще наслоявам фибри…

Мозайка от очите

ще добавя…

Вричане

в палитрата ми няма,

то разводнява

и погубва крясъка

от сливане измамно…

Когато

се наситя да те имам,

ще онемееш,

че си нарисуван.

НЕНАСИТНА СЪМ

да те рисувам.

Отново четката

във жажда потопих.

Жаравата

ми изгори платното.

И вместо две очи

прозира неизвестност.

Запазих само

ъглите в душата

и ги скрепих –

с въглени и писък.

ЦЕЛУВАМ ТЕ.

Със звън

от всеки ъгъл

денят се буди

с влюбени очи.

Постелята вибрира

до полуда,

телата ни поглъща

и крещи…

Солено чувство

бавно се търкулва,

отмерва с ритъм

късната вина.

И се задъхва

дългото пътуване

в очите

на препускаща жена.

СЛЕД ТЕБ

Асансьорът – озъбено куче –

с гръм и трясък те скри.

Онемях.

Още имам какво да науча,

щом градушката в мен заваля

и покълнали ласки прекърши,

и наказа ме – с късчета лед.

Късно е да съм тъжна –

рано било за късмет.

Някой го върза на възли

и открадна свалени звезди.

Разпиля се поредният пъзел.

Ясна нощ…

От луната вали.

УРОК ПО ИСТОРИЯ

Тук всяко утро слънцето разсича

с меча на Асеновци изкусно,

в извивките на Осъма изтича,

преди над люляците да препусне.

Камбаната понася своя жребий

и ми припомня тайните вечери –

Апостолът с апостоли е мерил

и вяра, и любов – за ново време.

Че ако тук Вароша те е крила –

над сгушените стрехи ръст изправяш.

Най-сетне, Дяконе, от отчето изтрихме

лъжлив позор и отредихме слава.

Когато вечер слънцето целуне

смирено меча, крепостта, а после

потъне зад скалите, аз сънувам

пореден зов на рог – победоносен.

И слязла край реката златокоса,

пристъпям към жребеца на Асена.

Една Анаста – падам на колене,

а в менците си свободата нося.

У ДОМА

Стихнаха градини и къщя,

птиците се сгушиха в гнездата.

Добър вечер! Пак съм у дома.

Мама ме посреща под асмата.

Суша е, а дъжд от две очи

заваля и погледът й тъне.

Не, не казвай нищо, замълчи!

Тъй прегърнати ще си осъмнем.

Кучето ме гледа онемяло,

та нали на тате аз приличам.

Бавно, бавно лапа ми подава,

близва ме и мълком коленичи.

Тихо, примирено поглед свела,

в есенната шума ще нагазя.

Сигурна съм, че отнейде гледа

тате и духът му ще ни пази.

Покривът на къщата е плакал,

стискат зъби старите греди,

нежен спомен в бабината ракла

е заключил детските ми дни.

Снопче билки в собата царува

от поляните на мойта младост.

Докато съм жива, ще сънувам

две очи, жадуващи за радост.

НА ДЕЦАТА МИ

Соли снегът в очите ми, соли
и току кръвното се покатери.
И в костите артритът преболи,
треперя уж от студ, но е от нерви.
И заприличах на една кобила,
до вчера ползвана като впрегатен кон.
Какво, че нов чул са ми подарили,
когато си оставам без подслон.
И зимите, ги уча да посрещат,
но те ги подминават на инат.
Едно е да си със смъртта на среща,
а друго е да си безумно млад.
А някъде, във сънищата цвили
един жребец. И рие, и пръхти…
И без юзди нозете ще подвия,
но все по-силно ритам отпреди.
А ако трябва дом да си изровя,
ще се помоля, нека е наесен.
И между конете има хора.
А уморен кон да си – не е лесно.

ЕСЕННО

Пера от птици

пална ранен сняг.

Горнякът

във усоите засвири.

Прегръщам се

и не усещам как

осиротяло лято

в мен се свира.

Ту свита на кълбо,

като след грях,

ту разпната

по тръни и бодили,

душата

на плашилото съзрях

как изпищя

и хукна по баира.

Сред пазвите сиротни

на асмите

капчукът оголя

и се изплака.

Едно щурче

на прага кротко пита,

ще отделя ли пак

от своя залък.

НЕБЕСНА ГАРА

Една жена отлита

и се връща –

да го нахрани и напие

с обич.

Студено е

след краткото прегръщане

и невъзможно

да желае повече…

Един от пътниците

все остава долу

и жажда ненаситна

все го мъчи,

и глад за обич –

тегнещо олово –

покой не дава,

и го прави злъчен…

Все по-нагоре

два живота тичат.

Ще отброяват,

докато се спрат

Обичах те

и Още те обичам

в небесна гара –

дом на кръстопът.

Comments are closed.