Дъждът съблича птиците

Author: genoveva  //  Category: Поезия

ПРОЛЕТНО НАСТРОЕНИЕ

Непослушното слънце
с устни съблича
снежната горска кожа.
В преспите сгушен
пътят е спрял на завоя.
По-нататък не може…
Настъпва грехът.
И… отново съм твоя.
Плъзва змийското тяло,
целува адамова ябълка.
Стъклата премрежва дихание,
слънчеви зайчета
устни преплитат.
Като пчелата
открадната обич отпивам.
Прераждам се.
Литвам.
Пътят пред мен затича.

ДЪЖД

Градът прихлупи мократа си шапка.

Запалените улични гердани

се пръснаха в дъждовния оркестър.

Под блузата припява песента ми

и в ритъма и стъпките потракват.

На кестените под чадъра пъстър

очите ми танцуват във очакване

да дойдеш и с дъха си да изпиеш

мънистата дъждовни от ресниците.

Ще ме прегърнеш. После ще избягаме.

Знаеш ли, дъждът съблича птиците.

ЖЕНА СЪМ

Отпивай ме.
Бавно.
На глътки.
Първата
ще загорчи.
Казваш –
позната тръпка,
а притваряш
отровен очи.

Изпивай ме.
Бавно.
По глътка.
Нежно.
Ще те опаря.
Стапям те.
Стъпка
по стъпка.
Сетивата
изгарят.

Пресуши ме!
С дъха си.
До капка.
И дъжд,
и отрова,
и жар съм.
Капана
на пръстите
щраква.
Била съм
в съня ти.
…И пак съм.

ЗАВРЪЩАНЕ

Дави ме свежест.
Изпраните облаци съхнат,
защипани с птичи криле.
Над мене – изпрано небе.
И дъга над изпрания град.
Не една, а са две.
И жената под тях
става два пъти мъж!
А очите ми – извори –
двойно големи,
двойно солени
подир топлия
северен дъжд.

Дъгите се пръскат
в изпраните ниви.
Събирам ги, вплитам
в косите ревниво
и търся следи
от безгрижното детство.
А залезът сипе
жарта си над хълма.
Там още ме чакат
дедите безмълвни.
Обещах и се върнах.
Уморена. Безпътна.
Дъжд от очите
до кости ме мокри.
Подслони ме, мамо,
под стария покрив!
Още съм твоето
мъжко момиче.
Колко много до теб
пътят днес криволичи…
Колко път, боже,
до последната гара!
Укор в очите на тате
ме парва.
И няма последно завръщане.
Няма!
Само изпрани очи
и надежди – до бяло.
Не постилай
за двама,
мамо!

МАЙЧИЦЕ

Ти ме имаш все още за малко дете.
Аз те имам все още за млада.
Но препъват годините болни нозе
и за тялото няма пощада.
Все по-надолу те тегли земята
и макар, че замесваш с под хляба,
все по-мъничка ставаш – в отплата.
Нима толкова много и трябваш?
Натежават ръцете ти. Съхнещи вейки
моите длани докосват.
Непослушно по пода брашното разсипват,
все по-трудно пътеките просват…
Бездънни, очите изпират в очакване
с бели надежди солените нощи.
В съня ти тревожен с писък отнякъде
пилци напомнят, че липсваш им още.
По-сладък е хляба от твоята нива
и гроздето – бисерно в твойте ръце.
Мъничка моя, нека дълго те има! –
моли се твойто голямо дете.

НА КРЪСТОВА ГОРА

Тук звезди на ята са накацали в клоните.
Тишина. Даже изворът спи.
А тълпи богомолци спират дъх пред иконите,
че Земята е болна, кърви…
Ненаситната. Бедната. Всичко поглъща.
Болка. Вик. И… човек се роди.
Своя път извървял, пак във нея се връща.
Прах и вятър. И дъжд от звезди.
С Богородичен шепот тук чудото търсят.
Кръст Господен в очите гори.
Тук сакати прохождат в молитвени сълзи,
тук и немият думи мълви…
Тишината край спящите стъпва на пръсти.
Във огньовете гаснат съдби.
Само щурците все още се кръстят.
За Земята.
А Господ… мълчи.

Comments are closed.