Гнездо от обич

Author: genoveva  //  Category: Поезия

В очакване

„Позвъни, обади се, любов!“
Д. Дамянов

Най-дълъг за мен е мигът,
когато очаквам да чуя гласа ти.
Обхваща ме паника луда,
че от някакви жици
радостта ми зависи.
Обади се, любов, обади се!
Десет цифри в кръг се въртят
и код определя моите чувства.
Код на град, на адрес, телефон…
Програмиран живот.
Всеки ден изтича по схема.
И върти се животът, върти се.
А там, някъде в мен
тревожен сигнал на сърцето напомня,
че липсва му обич човешка.
И отново се питам къде си?
Ще се радвам дори ако някой
ми звънне „погрешка“.
Не, не мога без теб!
Позвъни, обади се!

Потърси ме

Потърси ме! Потънал в умора,
спи градът, зад прозорците скрит.
Пожелай ме! Мълчи телефона.
Може би си за нещо сърдит…

И разбирам, че много отдавна
с тишината живея сама.
И единствено скитникът вятър
тази нощ ми е гост у дома.

Пак извива вихрушка във мене.
Не, не мога, не искам да спя.
Ще се моля за теб на колене.
Позвъни! Пожелай ме! Ела!

Звездна обич

Ще ти бъда по пътя зорница.
Престани да се луташ бездомен.
Тази нощ съм ти гостенка птица.
Забрави, че дърво си без корен!

Ще захвърля морала на прага –
остаряла, прокъсната риза.
Ще се втурна, любов закопняла,
ще забравя за свян и капризи.

С крило от обич ще те завия.
Времето люлка ще ни оплита.
С биле греховно ще те опия.
Сватбен марш ще ни свирят щурците.

И щом първи петлите ревниво
ни отворят за нов ден очите,
ще съм сигурна, че само ние
сме били тази нощ при звездите.

Между другото

Бързаш да ме имаш между другите.
Между обеда и вечерята.
Между желаните и нежеланите.
Като една от изневерите.
Между днес и утре.
Но само за днес, не за утре.
А забравяш истината стара:
слънцето не всякъде огрява
със еднаква сила.
Не, не мога слънце да ти стана.
Ти не ме очаквай с утрото.
Не искам да съм твоя между другото.

Comments are closed.